Страни по делото
Основания за решението
Диспозитив

Страни по делото

По дело T‑144/04

Télévision française 1 SA (TF1), установено в Nanterre (Франция), за което се явяват адв. J.‑P. Hordies и адв. C. Smits, avocats,

жалбоподател,

срещу

Комисия на Европейските общности, за която се явяват г‑н J. Buendía Sierra, г‑н M. Niejhar и г‑н C. Giolito, в качеството на представители,

ответник,

подпомагана от

Френска република, за която се явява г‑н G. de Bergues, в качеството на представител,

встъпила страна,

с предмет искане за отмяна на Решение 2004/838/ЕО на Комисията от 10 декември 2003 г. относно държавните помощи, предоставени от Франция в полза на France 2 и France 3 (ОВ L 361, 2004 г., стр. 21),

ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ (пети състав),

състоящ се от: г‑н M. Vilaras (докладчик), председател, г‑н M. Prek и г‑н V. Ciucă, съдии,

секретар: г-н E. Coulon,

постанови настоящото

Определение

Основания за решението

Обстоятелства в основата на спора

1. На 10 март 1993 г. жалбоподателят Télévision française 1 SA (TF1), собственик на частния търговски телевизионен канал TF1, подава жалба пред Комисията относно начина на финансиране и на управление на France 2 и на France 3, два френски обществени телевизионни канала. В тази жалба са посочени нарушения на член 81 ЕО, на член 86, параграф 1 ЕО и на член 87 ЕО.

2. На 2 февруари 1996 г. жалбоподателят предявява иск за установяване на неправомерно бездействие срещу Комисията.

3. С Решение от 3 юни 1999 г. по дело TF1/Комисия (T‑17/96, Recueil, стр. II‑1757) Първоинстанционният съд осъжда Комисията, след като установява бездействието ѝ, изразяващо се в това, че не е приела решение по частта от жалбата на жалбоподателя, отнасяща се до държавните помощи.

4. На 27 септември 1999 г. Комисията открива предвидената в член 88, параграф 2 ЕО официална процедура по разследване относно инвестиционните субсидии, получени от France 2 и France 3, както и относно капиталовите дотации, получени от France 2 между 1988 г. и 1994 г.

5. С Решение 2004/838/ЕО от 10 декември 2003 г. относно държавните помощи, предоставени от Франция в полза на France 2 и France 3 (ОВ L 361, 2004 г., стр. 21, наричано по-нататък „обжалваното решение“), Комисията решава, че „[и]нвестиционните субсидии, отпуснати от Франция на France 2 и на France 3, както и извършените от Франция капиталови дотации в полза на France 2 между 1988 г. и 1994 г., представлява[ли] държавни помощи, съвместими с общия пазар по силата на член 86, параграф 2 ЕО“ [неофициален превод] (член 1 от обжалваното решение). Обжалваното решение не се отнася до таксата за право на ползване на телевизионни приемници, установена с френския закон № 49‑1032 от 30 юли 1949 г., тъй като тази такса е изключена от решението за откриване на официална процедура по разследване (съображение 25 от обжалваното решение).

6. С писмо от 3 февруари 2004 г. Комисията изпраща копие от обжалваното решение на жалбоподателя, който го получава на 4 февруари 2004 г.

Производство и искания на страните

7. Жалбоподателят подава по факс на 13 април 2004 г. настоящата жалба в секретариата на Първоинстанционния съд, като след това на 15 април в секретариата е депозиран оригиналът.

8. С акт от 9 юли 2004 г. Френската република подава молба за встъпване в настоящото производство в подкрепа на исканията на Комисията. Тази молба е уважена с определение на председателя на четвърти състав на Първоинстанционния съд от 6 септември 2004 г.

9. Тъй като съставите в Първоинстанционния съд са променени, считано от 13 септември 2004 г., съдията докладчик е включен като председател в пети състав, на който настоящото дело съответно е разпределено.

10. Жалбоподателят моли Първоинстанционния съд:

– да обяви жалбата за допустима,

– да отмени обжалваното решение,

– да осъди Комисията да заплати съдебните разноски и да се произнесе по този въпрос относно Френската република.

11. Комисията, подкрепена от Френската република по отношение на допустимостта на жалбата и на въпроса за съдебните разноски, моли Първоинстанционния съд:

– да отхвърли жалбата като недопустима,

– при условията на евентуалност да отхвърли жалбата като явно лишена от всякакво правно основание,

– да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

12. В писмената реплика жалбоподателят иска от Първоинстанционния съд да разпореди на Комисията да представи писмото, което тази институция изпратила на 10 декември 2003 г. на френските власти и с което ги поканила да представят становища и предложения с цел изменението на правния режим на таксата.

От правна страна

13. По силата на член 113 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд последният, заседаващ съгласно изискванията по член 114, параграфи 3 и 4 от същия правилник, може по всяко време служебно, след изслушване на страните, да се произнесе относно липсата на абсолютни процесуални предпоставки, сред които е липсата на процесуални предпоставки, изведена от неспазване на срока за обжалване и от нарушаване на член 44, параграф 1 от Процедурния правилник.

14. По-нататък, съгласно член 111 от Процедурния правилник, когато иск или жалба са явно неподсъдни на Първоинстанционния съд или когато са явно недопустими или явно лишени от всякакво правно основание, Първоинстанционният съд може, без да дава по-нататъшен ход на делото, да се произнесе с мотивирано определение.

15. В конкретния случай Първоинстанционният съд счита, че разполага с достатъчно сведения от материалите по делото и от обясненията на страните, за да се произнесе по настоящата жалба, без да започва устната фаза на производството, нито да разпорежда процесуално-организационното действие, за което моли жалбоподателят.

По допустимостта на жалбата предвид срока за обжалване

16. Жалбоподателят и Комисията са съгласни, че срокът за обжалване е започнал да тече, считано от деня, в който тази институция е съобщила обжалваното решение на жалбоподателя — 4 февруари 2004 г., и че този срок е изтекъл в полунощ на 14 април 2004 г.

17. Комисията обаче, като установява, че подаването на жалбата е извършено по факс на 13 април 2004 г., последвано от депозиране на оригинала на жалбата на 15 април 2004 г., предоставя на Първоинстанционния съд да провери дали императивните разпоредби, предвидени в член 43, параграф 6 от Процедурния правилник, са изпълнени.

18. Съгласно член 230, пета алинея ЕО жалбата за отмяна трябва да бъде подадена в срок от два месеца, считано, в зависимост от случая, от публикуването на акта, от неговото съобщаване на жалбоподателя или, при липса на съобщаване, от деня, в който той е узнал за него.

19. От самият текст на тази разпоредба следва, че критерият за датата на узнаването за акта като начален момент, от който започва да тече срокът за обжалване, има субсидиарен характер по отношение на критериите за публикуването или за съобщаването на акта (вж. Определение на Първоинстанционния съд от 21 ноември 2005 г. по дело Tramarin/Комисия, T‑426/04, Recueil, стр. II‑4765, точка 48 и цитираната съдебна практика).

20. Наред с това, що се отнася до актове, които според установената практика на разглежданата институция се публикуват в Официален вестник на Европейския съюз , макар това публикуване да не е условие за тяхната приложимост, Съдът и Първоинстанционният съд приемат, че критерият за датата на узнаване не се прилага и че срокът за обжалване започва да тече от датата на публикуване. Всъщност при тези обстоятелства третите заинтересовани лица могат оправдано да очакват, че въпросният акт ще бъде публикуван (вж. Определение по дело Tramarin/Комисия, точка 19 по-горе, точка 49 и цитираната съдебна практика).

21. В настоящия случай съгласно задължението ѝ по член 26, параграф 3 от Регламент (ЕО) № 659/1999 на Съвета от 22 март 1999 година за установяване на подробни правила за прилагането на член [88 ЕО] (ОВ L 83, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 41), Комисията публикува обжалваното решение в Официален вестник на Европейския съюз на 8 декември 2004 г.

22. Следователно съгласно разпоредбите на член 102, параграф 1 от Процедурния правилник срокът за обжалване започва да тече „от края на четиринадесетия ден след публикуването на акта в Официален вестник на Европейския съюз“ , т.е. от полунощ на 22 декември 2004 г., а не от датата на съобщаването на обжалваното решение на жалбоподателя, както погрешно считат жалбоподателят и Комисията. По този начин и в съответствие с член 230, пета алинея ЕО, във връзка с член 101 и член 102, параграф 2 от Процедурния правилник, срокът за обжалване е изтекъл в полунощ в петък на 4 март 2005 г.

23. В конкретния случай жалбоподателят подава настоящата жалба на 13 април 2004 г., т.е. няколко месеца преди самата дата, от която започва да тече срокът за обжалване. Следователно настоящата жалба е допустима, тъй като е била подадена в предвидения срок.

По допустимостта на жалбата предвид член 44, параграф 1 от Процедурния правилник и по явната ѝ неоснователност

24. Без да повдига възражение за недопустимост на основание член 114 от Процедурния правилник, Комисията, подкрепена от Френската република, изтъква, че жалбата е изцяло недопустима, тъй като не отговаря на изискванията на член 44, параграф 1 от Процедурния правилник. При условията на евентуалност Комисията изтъква, че тези твърдения на жалбоподателя за нарушения, на които се опитва да отговори по същество, са явно неоснователни.

25. Жалбоподателят поддържа, че жалбата му е допустима. По подобие на задължението за мотивиране на актовете на институциите задължението за ясно формулиране на жалбите било смекчено, когато актът се вписвал в познат юридически контекст. Следователно жалбата представлявала само предвидима последица от различните възгледи на жалбоподателя и на Комисията, изразена по време на административната процедура. Ето защо жалбата можела да бъде формулирана кратко, тъй като Комисията не можела да пренебрегне правните основания, които се съдържали дори имплицитно в нея, и тъй като впрочем представила защита по същество. Комисията стигала до извода, че липсват правни основания поради неразбиране, според твърдението ѝ, на изтъкнатите правни основания. По този начин тя тълкувала прекалено широко обхвата на проверката за допустимостта на жалбата.

26. В самото начало Първоинстанционният съд отбелязва, че изтъкнатата в случая недопустимост не се дължи на неточност на жалбата при посочването на обжалваното решение или при изразяването на исканията по нея. Напротив, безспорно е, че обжалваното решение е посочено ясно в жалбата и че исканията, съдържащи се в нея, целят изрично отмяната на това решение и осъждането на Комисията да заплати съдебните разноски.

27. Недопустимостта на жалбата се изтъква по отношение на всяко от твърденията за нарушения в нея по съображението, че нито едно от тези твърдения, които следват или изглеждат подразбиращи се от нея, не отговаряло на предвидените в член 44, параграф 1 от Процедурния правилник изисквания за яснота и точност. Следователно въпросът за допустимостта трябва да се прецени с оглед на всяко от тези твърдения за нарушения, групирани при необходимост в правни основания.

28. В това отношение следва да се напомни, че по силата на член 44, параграф 1, буква в) от Процедурния правилник всяка искова молба или жалба трябва да посочва предмета на спора и кратко изложение на изложените правни основания.

29. Според постоянната съдебна практика това посочване трябва да е достатъчно ясно и точно, за да позволи на ответника да подготви защитата си, а на Първоинстанционния съд — да се произнесе по иска или жалбата, при необходимост без друга опорна информация. С оглед на гарантиране на правната сигурност и на доброто правораздаване, за да бъдат допустими искът или жалбата, е необходимо съществените правни и фактически обстоятелства, на които те се основават, да произтичат по логичен и разбираем начин от текста на самата искова молба или жалба. Въпреки че този текст може да бъде обосноваван и допълван по конкретни въпроси чрез препращане към определени пасажи от приложени към него доказателства, общото препращане към други документи, дори когато са приложени към иска или жалбата, не заличава липсата на съществените обстоятелства в жалбата. Първоинстанционният съд не следва да търси и определя в приложенията правните основания и доводите, които би могъл да приеме, че представляват основание на иска или жалбата, тъй като приложенията имат чисто доказателствена и документална функция (вж. Определение на Първоинстанционния съд от 29 ноември 1993 г. по дело Koelman/Комисия, T‑56/92, Recueil, стр. II‑1267, точка 21, Решение на Първоинстанционния съд от 20 април 1999 г. по дела Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, T‑305/94—T‑307/94, T‑313/94—T‑316/94, T‑318/94, T‑325/94, T‑328/94, T‑329/94 и T‑335/94, Recueil, стр. II‑931, точка 39 и цитираната съдебна практика, и Решение на Първоинстанционния съд от 14 декември 2005 г. по дело Honeywell/Комисия, T‑209/01, Recueil, стр. II‑5527, точки 55—57 и цитираната съдебна практика).

30. От гореизложените съображения следва, че при преценката на съответствието на исковата молба или жалбата с изискванията на член 44, параграф 1 от Процедурния правилник съдържанието на писмената реплика по принцип е неотносимо. В частност приетата съгласно съдебната практика допустимост (вж. по-конкретно Решение на Първоинстанционния съд от 27 февруари 1997 г. по дело FFSA и др./Комисия, T‑106/95, Recueil, стр. II‑229, точка 125 и Решение на Първоинстанционния съд от 28 януари 1999 г. по дело BAI/Комисия, T‑14/96, Recueil, стр. II‑139, точка 66) на изтъкнатите в писмената реплика правни основания и доводи като допълване на правни основания, съдържащи се в исковата молба или жалбата, не би могла да се изтъква с цел заличаване на извършено при предявяване на иска или подаване на жалбата нарушение на изискванията на член 44, параграф 1 от Процедурния правилник, без да се лиши последната разпоредба от пълния ѝ обхват.

31. Освен това, що се отнася до позоваването от страна на жалбоподателя на задължението за мотивиране на общностните актове, следва да се отбележи, че макар да е възможно при акт, приет от институция, действително да бъде смекчено задължението за посочване на мотиви в него, когато адресатът познава добре съпътстващия приемането му контекст (вж. в този смисъл Решение на Съда от 29 октомври 1981 г. по дело Arning/Комисия, 125/80, Recueil, стр. 2539, точка 13 и Решение на Съда от 7 март 1990 г. по дело Hecq/Комисия, C‑116/88 и C‑149/88, Recueil, стр. I‑599, точка 26, Решение на Първоинстанционния съд от 14 юли 1997 г. по дело B/Парламент, T‑123/95, Recueil FP, стр. I‑A‑245 и II‑697, точка 51), тази възможност за смекчаване на задължението за мотивиране не би могла да се приложи по аналогия към изискванията за достатъчно ясно и точно формулиране на иск или жалба, подаден(а) пред общностния съд. Всъщност тези изисквания са предвидени по-конкретно в интерес на общностния съд, който не разполага с никакви предварителни данни относно висящото пред него дело. Наред с това, необходимостта да се гарантира правната сигурност при определянето на границите на правния спор в съдебното производство, както и доброто правораздаване, изключват възможността да се вземе предвид предполагаемото добро познаване на преписката от институцията, приела акта, като мотив за отклоняване от изискванията на член 44, параграф 1, от Процедурния правилник.

32. Повдигнатите в жалбата правни основания следва да се разгледат в светлината на гореизложените съображения.

33. Жалбата формално съдържа две правни основания за отмяна. Първото правно основание е изведено от погрешно мотивиране на обжалваното решение и от нарушение на общностното право, и в частност на член 86, параграф 2 ЕО и на разпоредбите относно държавните помощи. Второто правно основание се извежда от нарушение на разпоредбите на Директива 80/723/ЕИО на Комисията от 25 юни 1980 година относно прозрачността на финансовите отношения между държавите-членки и публичните предприятия (ОВ L 195, стр. 35), изменена с Директива 93/84/ЕИО на Комисията от 30 септември 1993 година (ОВ L 254, стр. 16), и от нарушение на Протокола за системата на публичното радио- и телевизионно разпространение в държавите-членки (ОВ C 340, 1997 г., стр. 109, наричан по-нататък „Протоколът от Амстердам“), приложен към Договора за ЕО посредством Договора от Амстердам.

По първото правно основание

34. Това правно основание е разгледано в точки 32—41 от жалбата. Точки 32—37 от жалбата обаче само описват анализа на Комисията, според който тази институция е приела, че задачите, възложени на France 2 и на France 3, представлявали услуги от общ икономически интерес (наричани по-нататък „УОИИ“) по смисъла на член 86, параграф 2 ЕО.

35. Изложението на първото твърдение за нарушение в рамките на първото правно основание започва от точка 38 от жалбата. В първа алинея от тази точка жалбоподателят „приема [...], че анализът на Комисията не взема предвид няколко решаващи обстоятелства, които би трябвало да доведат до обратното заключение“.

36. Първоинстанционният съд отбелязва, че въпреки това първоначално съображение, което изглежда представлява оспорване от страна на жалбоподателя относно това, че задачите на France 2 и на France 3 могат да представляват сами по себе си УОИИ, текстът на жалбата от точка 38 нататък не съдържа никакви данни в този смисъл. Така жалбоподателят по никакъв начин не задълбочава това възможно оспорване и изобщо не споменава за съображенията на Комисията, въпреки че са обстоятелствени, относно задачите на France 2 и на France 3, изразени в съображения 69—75 от обжалваното решение.

37. В жалбата след точка 38 изглежда, че жалбоподателят в действителност упреква Комисията, че не е взела предвид твърдяната идентичност „по същество“ на възложените в спецификациите на France 2 и на France 3 задачи, от една страна, със задълженията на жалбоподателя в собствената му спецификация, от друга страна. Изглежда според жалбоподателя твърдяната идентичност „по същество“ трябвало да подтикне Комисията да не достига до извода, че задачите на France 2 и на France 3 представлявали УОИИ.

38. Жалбоподателят обаче изтъква това твърдение за нарушение без каквото и да било, дори приблизително, излагане на задачите и на задълженията, съдържащи се в спецификациите, на които той се позовава. По-конкретно, жалбоподателят не уточнява по никакъв начин дали твърдяната от него идентичност се отнася до категориите разпространявани програми, до евентуалните изисквания за качество, приложими към цялостната програмна схема, или още до други видове задължения.

39. Следователно Първоинстанционният съд приема, че това твърдение за нарушение на жалбоподателя, както е представено в жалбата, не е формулирано в достатъчна степен с необходимата яснота и точност на основание на член 44, параграф 1 от Процедурния правилник с цел гарантиране на правната сигурност и на доброто правораздаване.

40. Първоинстанционният съд изтъква, във всеки случай, че макар това твърдение за нарушение да може да се сметне за допустимо, що се отнася до член 44, параграф 1 от Процедурния правилник, то би трябвало да се отхвърли като явно неоснователно при липсата на каквото и да било доказателство, представено в негова подкрепа.

41. Всъщност жалбоподателят не е представил в приложение към жалбата нито спецификациите на France 2 и на France 3, нито дори своята собствена спецификация. Що се отнася до представянето по време на устната реплика на извършения от жалбоподателя сравнителен анализ на спецификациите, следва да се отбележи, че подобно закъсняло представяне, което изобщо не е било надлежно обосновано, е недопустимо по силата на член 48, параграф 1 от Процедурния правилник. Освен това, за изчерпателност, този сравнителен анализ се оказва още от самото начало неотносим, тъй като покрива периода след юли 1996 г., докато разгледаният в обжалваното решение период на разследване се простира от 1988 г. до 1994 г.

42. От гореизложеното следва, че първото твърдение за нарушение на жалбоподателя, относно квалификацията като УОИИ на задачите, възложени на France 2 и на France 3, трябва да се отхвърли като недопустимо на основание на член 44, параграф 1 от Процедурния правилник и във всеки случай като явно необосновано.

43. В точка 39, първа алинея от жалбата жалбоподателят заявява посредством това, което се представя като второ твърдение за нарушение, че оспорва анализа и исканията на Комисията, що се отнася до оценката, предвид принципа на пропорционалност, на финансовите компенсации, предоставени от Френската република на нейните обществени канали.

44. Няма никакво доказателство обаче в алинеите, следващи посочената точка 39, което да позволи да се изясни в какво по-точно се състои оспорването на анализа и исканията на Комисията от страна на жалбоподателя.

45. Втора, шеста и седма алинея от тази точка всъщност описват приложимите правила или подхода на Комисията, поради което изобщо не съдържат точна аргументация. Трета алинея, като текст, който освен това не е много ясен, изглежда представлява напомняне на представените в рамките на първото твърдение за нарушение твърдения, приети за недопустими или за неоснователни.

46. Що се отнася до четвърта и пета алинея от тази точка, твърдението на жалбоподателя се свежда по същество до това, че цифровите данни, посочени в съображение 86 (таблица 4) от обжалваното решение, били както лаконични, така и неточни. Налага се обаче изводът, че тази критика е лишена от всякакво обяснение.

47. В осма и последна алинея от точка 39 жалбоподателят впрочем признава липсата в жалбата на всякакво изложение за поясняване на неговото твърдение за нарушение, тъй като заявява, че „ще развие в следващите си писмени становища икономическите анализи, необходими за опровергаване на подхода на Комисията, който му изглеждал доста спорен“.

48. При тези обстоятелства второто твърдение за нарушение следва да се отхвърли като недопустимо, предвид член 44, параграф 1 от Процедурния правилник.

49. В точка 40 от жалбата, която изглежда съответства на трето твърдение за нарушение, жалбоподателят изтъква, че „Комисията [...] приема, че цените, прилагани от France 2 и France 3 между 1990 г. и 1994 г. по отношение на рекламите между предаванията, не изглеждат значително по-ниски от прилаганите от TF1 и M6, които са техни конкуренти от частния сектор“. Той добавя, че „[з]а да стигне до това заключение, Комисията се основава на един-единствен критерий: средна стойност GRP (определен в съображение 93 [...] от обжалваното решение)“. На следващо място жалбоподателят посочва, че „оспор[ва] този анализ и произтичащия от него извод“.

50. При все това след точка 40 жалбоподателят изобщо не оспорва, въпреки това посочване, съдържащите се в съображения 90—100 от обжалваното решение преценки на Комисията, независимо че са обстоятелствени. В частност, той изобщо не изяснява в какво се изразява недостатъчното използване от Комисията, в извършения от нея анализ, на данните, изразени чрез GRP (Gross Rating Point (индикатор за въздействие на медиите).

51. Жалбоподателят само отбелязва, че „си задава въпроса за липсата на анализ относно самия факт, че обществените канали, които разполагат с две мрежи, France 2 и France 3, предлагат широко публично представяне в сравнение с предлаганото от жалбоподателя, което може да обясни промените в оповестените цени, като освен т ова обществените канали, които са широко подкрепяни чрез спорните държавни помощи, не са обвързани от същите изисквания за рентабилност както частните канали“.

52. Първоинстанционният съд установява, че жалбоподателят, който впрочем се изразява неясно относно последиците на „широкото публично представяне“, на което се позовава, не представя никакво пояснение относно това, което би следвало да означава подобен израз. Въпреки това, предвид на пръв поглед очевидния факт, че даден телевизонен зрител гледа само един канал в един и същи момент, изразът „широко публично представяне“, използван от жалбоподателя, и следователно евентуалната обосновка, която този израз би могъл да подкрепя, са особено неясни при липса на каквото и да било обяснение в жалбата. Опитът този израз да се преформулира, с цел разбирането му, в смисъл, че се отнасял до потенциала на УОИИ на френското радио- и телевизионно разпространение поради неговата организация в два канала да разшири публичното представяне на тези програми, което частните телевизионни оператори не биха могли да направят, не съдържа каквото и да било пояснение, като още веднъж се вземе предвид факта, че един телевизионен зрител гледа една-единствена програма в един и същи момент. Във всеки случай позоваването, направено от жалбоподателя, на неясния израз „широко публично представяне“ не е придружено от никаква обосновка, която ясно и подробно да опровергае конкретните преценки, извършени от Комисията в обжалваното решение. При тези обстоятелства третото твърдение за нарушение, изразено в точка 40 от жалбата, също е недопустимо.

53. От всички изложени по-горе съображения следва, че първото правно основание за отмяна е недопустимо по отношение на всяко от трите съдържащи се в него твърдения за нарушения и във всеки случай, що се отнася до първото от тях, е явно неоснователно.

По второто правно основание

54. В точка 42 от жалбата жалбоподателят поддържа, че „Комисията е приложила погрешно Директива [80/723, изменена], като е решила по-конкретно, че тя не е била приложима към дейността по радио- и телевизионно разпространение на обществените канали преди 2000 година ([съображение] 81 от обжалваното решение)“. Жалбоподателят добавя, че „[с]ъщата тази обосновка води до неточно прилагане на [Протокола от Амстердам]“.

55. Комисията отговаря, че не установява кое съображение от обжалваното решение съдържа това приписвано му от жалбоподателя твърдение. Независимо от неговата недопустимост, във всеки случай това правно основание било явно напълно необосновано.

56. Първоинстанционният съд установява, че и в този случай жалбоподателят изразява позицията си неясно и с пропуски. Всъщност той изобщо не изяснява по какъв начин твърдяното погрешно прилагане на изменената Директива 80/723 трябвало да доведе до отмяна на обжалваното решение. По същия начин позоваването на Протокола от Амстердам не е придружено с никакво обяснение.

57. При това положение и както в рамките на първото правно основание за отмяна, жалбоподателят в крайна сметка принуждава както институцията ответник, така и Първоинстанционния съд да правят предположения относно обосновките и конкретните съображения от фактическо или правно естество, които биха могли да стоят в основата на неговото обжалване. Впрочем член 44, параграф 1 от Процедурния правилник има за цел да предотврати по-конкретно подобно положение, което е източник на правна несигурност и е несъвместимо с доброто правораздаване.

58. Следователно настоящото правно основание трябва да се отхвърли като недопустимо предвид тази разпоредба.

59. Във всеки случай твърдението относно погрешното прилагане на изменената Директива 80/723 е явно неоснователно. Всъщност в съображение 81 от обжалваното решение Комисията изобщо не сочи, че тази директива не е била приложима преди 2000 г. Тя пояснява, че задължението за разделяне на сметките, въведено с тази директива, не се прилага за телевизионния сектор през разглеждания в обжалваното решение период.

60. Впрочем това твърдение на Комисията е точно. Всъщност задължението да водят отделни сметки не е въведено в Директива 80/723, изменена с Директива 2000/52/ЕО на Комисията от 26 юли 2000 година (ОВ L 193, стр. 75) и следователно не е съществувало през разглеждания в обжалваното решение период.

61. От това следва, че независимо дори от неговата недопустимост, второто правно основание, което почива на погрешна предпоставка, е явно напълно необосновано.

62. От всички изложени по-горе съображения следва, че настоящата жалба трябва да бъде отхвърлена като недопустима и във всеки случай, що се отнася до първото твърдение за нарушение от първото правно основание и до второто основание, като явно лишена от всякакво правно основание.

По съдебните разноски

63. По смисъла на член 87, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено искане в този смисъл. Освен това съгласно параграф 4 от този член държавите-членки, които са встъпили в делото, понасят направените от тях съдебни разноски.

64. Тъй като е загубил делото, жалбоподателят следва да бъде осъден да понесе направените от него съдебни разноски, както и тези на Комисията, в съответствие с исканията на последната. Френската република понася направените от нея съдебни разноски.

Диспозитив

По изложените съображения

ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД (пети състав)

определи:

1) Отхвърля жалбата.

2) Осъжда Télévision française 1 SA (TF1) да понесе направените от него съдебни разноски, както и разноските, направени от Комисията.

3) Френската република понася направените от нея съдебни разноски.

Съставено в Люксембург на 19 май 2008 година.